Когато тялото ми даде накъсо

Щастливо разделена съм от три години, а от една съм фрилансър. Напускайки инертната си връзка основният ми страх бе, че ако нещо с мен се обърка,

Най-близкият роднина за контакт е 10-годишната ми дъщеря

Излизайки от офис матрицата пък лепнах синдрома на Празния хладилник. Живях два месеца на солети, кисело мляко и заеми, докато проектите ми започнат да се застъпват и приходите ми постепенно се нормализират. Но ако след края на връзката си разцъфнах (свалих килограми и приличен брой мъже, за да си припомня, че още съм в играта), то с работата на свободна практика тялото ми взе да дава на късо.
Докато ставах все по-добра в това да казвам „Не!“ на дребнавите енергийни вампири сред клиентите си, докарах приличен ориенталски ханш. Не видях нито началото, нито края на тази еротична орбита, която някога беше приютила пиърсинг на пъпа и се събираше в размер S. До края на лятото в стария си бански приличах на задушаващ се, зле напълнен кремвирш.

За пръв път в живота си си позволих лукса да изкарам три седмици на каравана, но не бързайте да ми завиждате – работех всеки ден по 6 часа и ранния следобед си спомнях, че само един черен път ме дели от морето и ако пийна нещо с чадърче, светът става прекрасен.

Смених панелката с офис под открито небе

Това е лошото на фрилансърството. От работа се прибираш у дома отново на работа, защото си човекът оркестър и между колкото и проекта да жонглираш, пари остават за наем и максимум два самолетни билета. Не и за секретарка. Нито за коректор, преводач или гледачка.

Септември и октомври влязох в центрофуга, с която изплатих дълговете си. Нямах почивен ден, предмишнищниците ме заболяваха от напрежение след поредната порция текстове, които съм дала на ръба на дедлайна.
Най-често малко след. Телефонът ми приличаше на пчелен кошер, в който жужаха 4 проекта с над 100 участника. Адекватната им комуникация в медиите зависеше от една щастливо разделена жена на 37, с все по-ярък силует на морж и абсолютно изпържен мозък. Детето ми тръгна само на училище и започна да пазарува. Научи се как да ползва микровълнова, да прави сандвичи на Master Chef ниво и да не задава въпроси, когато подписвам диктовки и контролни с празен поглед.
Физически присъствах с общо трите часа, които имахме вечер заедно, но пиех ли чаша вино, се сривах, заспивах.

И дъщеря ми ме завиваше

Сутрин рестартирах навреме, за да програмирам адекватно деня и на двете ни. Но когато бяхме заедно, мен мен ме нямаше. В главата си летях месец напред като бизнес планиране, а между платените сметки, поръчките на храна и пускането на стотната пералня ми оставаше време само да я гушкам.

И тогава Лондон ме спаси от тотален бърнаут. Сбъднах мечтата на дъщеря си да яхне някоя от метлите на Хари Потър тур в студията на Warner Bros. Два дни преди полета отказах доходоносен проект, който ми тежеше като воденичен камък на шията и ако го бях пренесла с мен отвъд Ла Манша със сигурност щеше да ме докара до скок от някой мост над Темза. Олекна ми. Това беше животоспасяващо „Не“.
Изкарахме си чудесно и когато се върнахме в София седнах на дивана и не можах да стана в следващите 12 часа. Детето ми помагаше да се изправям, за да стигна до банята, донесе ми кафе и ме обу, понеже не можех да се наведа.
Върнах се привидно в релси с ударна доза обезболяващи, но в следващите дни всеки превзет бордюр по улицата ми се струваше като изкачване на Килиманджаро. Десетте километра, които навъртах за „добро утро“ с кучето в парка, ме изцеждаха като данък среден бизнес. Простих се с всякаква концентрация и сън. Тялото има особената сила да те приземи, когато си в самоубийствен полет между задачи. То е алармата, която занулява мозъка и те кара да забавиш оборотите.

За да спра да се чувствам като инвалид на 37

Вкарах текущите си задачи в режим „спортен полуден“. Отделях им по няколко часа, след което се отдавах на елементарни удоволствия като хранене без дисплей, разходки, наваксване със стара книга или отлежаващ на хард диска ми сериал.
Стигнах и до диетолог от старата школа, който вече бе помогнал на двама души около мен да се върнат в кожата си. Помогна и на мен, молейки ме да огранича определени групи храни.

В краткия период, в който детето се превърна във възрастния вкъщи, спрях алкохола. Двете чаши вино на вечер, които преди бяха заслужен бис в края на деня, се оказаха като задушаваща възглавница. Спуках я и още на втората седмица си върнах енергията, с която взимах пеша разстоянието Приморско-Китен за час.

Наложих ограничения на всички външни дразнители, дори на приятели.
"Оферта за кръчма в петък вечер?" Мерси, правим проект по „Човек и природа“ и после лягам с някоя книжка.
"Прати ми, моля те, коригирания текст сега!" Нещо си в грешка, днес е неделя, а неделята е свещен ден.

Всеки ден е свещен. Само трябва да се усетим навреме.

Райна Борисова